четвъртък, 2 януари 2014 г.

За Мила и белите мечки

Трябва да започна отдалече. Един ден, както вече все по-рядко се случва, неочакваното стечение на обстоятелствата ме срещна с майката на Мила. Има такива срещи, просто усещаш, че ще харесаш човека отсреща и всички условности губят смисъла, който са носили досега. Голямо капучино, сладки приказки в подножието на една уникална в простотата на пресъздаване на емоциите изложба... но за това, друг път. Тогава знаех малко за тяхната история, но когато видях и някак встъпих в тази приказка, успях да я почувствам с всички усещания, които предизвикват истинските истории.



И така, един ден се отзовах въвлечена в очакването на едно дете, което беше толкова очаквано и толкова съществуващо и сякаш идваше много от далече с Името си и с всичката сила на света. Искаше ми се да направя нещо за нея. Затова се замислих какво е това, този образ, който може да я преведе и защитава през полетата на несигурност и вперени погледи. На какво ми прилича тя... Тогава си спомних картина от този филм. "Златния компас", много магичност, не малко мрак за разбиване и пътешествие, обусловено от непреодолимата нужда нещата да се Случат. Така си представих Мила, яхнала бяла полярна мечка.
Когато търсех тази снимка в нета, намерих я на това място lenita.blog.bg в комплект с вдъхновяващата информация, че главен аниматор на този филм е българин, Емил Симеонов. "Златния компас" печели "Оскар" за визуални ефекти през 2007г.




Първия опит да направя изобразя мечката на Мила беше леко плах, всъщност на Мечката и липсваше драматичност и магичност.
Но какво пък, ето я:




Много се дразня когато не успявам да дам образ на идеите си. Направо побъркващо. Дори и опитите ми да напиша приказка се изплъзваха по безснежните предпразнични денонощия. 

А моята Мечка за Мила драскаше затворена в опакованото ми въображение и искаше да излезе. Така както Мила щеше да излезе и да се срещне с майка си, с отброяване на дните, чакане и вихрушки от мисли, тревоги и пожелания.
И така, няма да се дам, Мила ще си има Мечка! Нов опит...

А през снежните полета, докато всички чакаха добрия край на едно дълго пътуване, малко момиче яздеше Бяла Мечка с пълната увереност и лекота, на която е способна. Те и двете знаеха, че нищо няма да ги спре да се приберат у дома.


"Мамо, защо рисуваш толкова драматично?" - каза надничащият зад гърба ми Алекс.


Мила, добре дошла, ще се радвам да се запознаем скоро.